Витоша 100 - 2024

Публикувам и тук текста на историята, която написах по повод последното ми участие на Витоша 100. Оригиналът е тук. 

Витоша 100 беше една мечта, изпълнена отново цели 2 години след първото ми участие през 2022, когато заедно с Янко обиколихме планината за феноменалните 10:53ч. Целта да подобря това време не беше никак лека, въпреки подготовката, от която бях сравнително доволен, но пък с 1 изключение състезанията, в които участвах тази година не вървяха никак добре. На всички обяснявах, че нямам конкретна цел и ще бягам за лично. В деня на състезанието обаче, когато видях един график написан на ръката на приятел във Фейсбук, спонтанно реших да го модифицирам леко и да си го запиша и аз на моята. Не, че бях уверен след двата провала в Търново и Чепън тази година, но защо не — 9:59!

Янко и Митака, с които правихме дълги тренировки по трасето

Екипировката тази година беше доста оскъдна. Пак в последния момент реших да заместя раницата с колан, една мека бутилка от 500мл с вода и електролит, и още една резервна в колана. Не взех ветровка, защото прогнозите бяха за много топло и сухо време. Маратонките — HOKA SG5, чорапи с пръсти Injinji, шорти с клин (за да не се протрия) и любимата тениска от К3. Декорирах се и с бегаческите гетки, които наскоро си взек от тук. В колана бях натъпкал флаконче с електролити, 10-тина желирани плодови барчета от Декатлон (25г/84ккал) и 3 гелчета от различни марки. Реших, че този път няма да нося камерата, а ще се бяга! Пък и преди това пуснах дълго видео с бягане по трасето, което е достатъчно.
В тъмното и сред блесналите челници, не забелязах, че самият Митакис ни снима! А тук съм в един кадър с Руско Кадиев — легендарен ултрамаратонец, печелил В100 6 пъти и победител в Спартатлона 1992г!

Стартът беше даден точно в 00:00 часа на 30-ти Юни. Адреналин, емоции и 1000 човека зад арката. Аз, обаче бях решил да тръгна леко (да бе, да). Разменихме по няколко приказки с приятели, когато преди Тикия кът (7-ми км) с изнената установих, че настигам групичката, в която беше Янко. Там бягаха Антония, Анди (който спечели дуатлона с феноменален рекорд) и Виктор за който бях чувал само суперлативи. Аз нямах работа с тези хора. Осъзнавах, че правя грешка и, че вече бях с 3' пред графика си, но се чувсвах комфортно и се закачих на влакчето. На Владая (9.4 км) минахме транзит вече с 5' пред моя график, викам си какво пък, ще имам хубав аванс. 😀 Успях да грабна едно барче, което се оказа протеиново, но го хапнах набързо. Желетата, които носих трябваше да взимам на 1/2 час, но и с това не се справих. Баирът след Владая, дето уж трябваше кротко да изходя, беше изкачен с темпо около 8'/км (160м положителна денивелация за малко над километър). А спускането към Кладница вървеше с темпо под 5'/км, но пък в транса от светлините на челниците, това не ми напвари впечатление. Там някъде (на 19-ти км) едно коренче ме събори на земята и обелих прилично лявото коляно. Малко се шашнах да не би мечтата да приключи тук, но като го пораздвижих няколко километра, нямаше вече болка и се успокоих, че е само ужулено, въпреки многото кръв.

Тук дъщеря ми проверява състоянието на коляното след финала. Снимка-Митакис.

В Кладница (23.2 км), вече бях 10' пред графика си и с Янко трябваше да спрем 30" за да заредим вода. Останалите имаха съпорт и не спряха въобще, та се наложи да ги настигнем и така направихме 1 км за 4:25 мин - най бързият в състезанието. Изненадах се от липсата на много кал по сегмента, за което ни плашеха колоездачите преди старта и отново с прилична скорост достигнахме бариерата (32.5 км) в 2:58ч или вече с 14' пред записаното на китката ми. Средното темпо до тук беше 5'26", което означава прогнозен финал за около 9 часа. Знаех, че няма как да продължа така, но все още бях доста свеж и ми се бягаше. Нови 30" за вода и отново двамата с Янко гонихме групата, но този път по-дълго защото беше глупаво да се спринтира в посока Боснек.


На изхода от пункта в тъмното познат пловдивско-разградски глас ми подвикна — Браво, машинки и тогава разбрах кой е фотографа. Благодаря Митакис за снимките и надъхващите думи!


В борбата с асфалтовия баир при нас се включиха Харалампос (за кратко) и Митко Стефанов, а километрите се изминаваха с темпо между 5' и 5'30", въпреки денивелацията. Някъде на изхода на с. Боснек, Антония и Янко спряха. Аз бях хванал ритъм и реших да продължа с групата, като предположих, че те ще ме догонят или на пункта или на катеренето към Смильо, което мислех да изходя. При нас се присъедини момче с колело (съпорт на Анди), което носеше и музика и тегавия баир стана малко по-приятен. Припомних си как през 2022 ту ходехме, ту потичвахме леко. А сега се бягаше яко! Някъде на километър-два преди Чуйпетлово заради студения вятър и мократа тениска, ме присви корема и това доста попречи на дишането ми. Дотътрих се с групата до пункта (44 км) и останах там около 2–3 мин с надеждата да се пооправя. Останалите отпрашиха, отново без да спират и знаех, че повече няма да ги видя. Часът беше 4:04, или 21' пред моя график, а дългият 11км баир беше изкачен за 1:03ч или 5'45"/км! Тук вече усетих, че съм оплескал яко нещата.


Нощта в планината беше приказно красива, а над нас - ясно небе отрупано със звезди! Снимки: Митакис и Antonio Valchev


Витоша 100 е дълго състезание, трябва да се бяга максимално комфортно първите 2/3 и след това да стискаш зъби. Бях го чувал хиляди пъти, но не го спазих. Изпих една кола, изсмуках няколко лимона със сол и потеглих към остатъка от изкачването сам. Огледах се дали зад мен няма познати лица, но светлинките от други челници бяха далеч надолу по асфалта. Намалих скоростта с надеждата да се пооправя и стигнах Смильо (50-ти км) за 28 мин с около 7'/км средно темпо. Там отделих още 30" за да си допълня водата и да се оплача на Ани — главната организаторка на състезанието, че краката вече не ме държат. Тя ми каза единствено — Ами тук сме на средата 😀.

Потеглих по билото с темпо, което беше сигурно с минута по-бавно на км от това, което съм си представял, че ще бягам там. Следва предимно спускане с няколко кратки изкачвания, а коремът още ме тормозеше и бях изял само едно барче в последния час. Нямах никакви проблмеми с краката, но липсата на енергия не ми позволяваше да ускоря. На асфалта, който идва от Ярлово ме застигнаха с бодра стъпка Митко Атанасов, който пейсваше непознат за мен бегач. Успокоих се, че тези са машини и продължих лекичко надолу. Малко преди Бука Преслап, пък ме застигна големият Емил Генов, който мина покрай мен със зверска скорост. Успях да натисна на хубавите спускания, изкатерих бягайки поляната с електропастирите и там преди голямата локва се зарадвах да видя Митакиса, който направи тези чудни снимки!

На входа на Ярлово


След 200 м се отбих до един храст за 30 сек по нужда, където отново някой май ме изпревари, но моят състезателен хъс отдавна се беше изпарил. Още на първата пресечка в Ярлово на пост чакаше Пламен Генов, който се бе заел с благородната задача да помага на няколко човека със собствен подкрепителен пункт. Бях първият пристигнал от групата. Заедно се изкачихме до пункта (на 61км), а часовникът показваше 5:51 - все още 16' по-рано от моя график! Отделих най-много време там — около 5 мин, които отлетяха като миг. Свалих и оставих всички ненужни вещи, челника, колана със събрания боклук и останалите барчета и заредих нови. Открих, че съм изял с 3 по-малко от предвидените. Смених бъфа и тениската си със сухи, глътнах един течен магнезий, взех си 2 парчета банан и потеглих нагоре към Ярема. От твърдата храна и сухите дрехи, стомахът сякаш се стабилизира и набързо изгълтах още 2 барчета. Баирът не спореше въобще, но аз бях подготвен за доста ходене там, така или иначе.


Изкачването към Ярема — снимки: Antonio Valchev


Преди металното заслонче ме настигна още едно момче, а там имаше и пост с вода, но аз не спрях защото имах достатъчно в бутилката. Възползвах се, обаче максимално от чешмата на Ярема, която ме освежи и с нови сили запрепусках по асфалта. Спуснах доста бързо през вълшебната гора и стигнах пункта с езерцето, където доброволците бяха много мили и ми оказаха пълно съдействие. Останах 1 мин да заредя и когато тръгвах пристигнаха 2 момчета — Васил и Петър (с които бягахме до края). Дори единия от двамата ме позна и ми подвикна, че 10-те часа са близо, което ме изненада и зарадва 😀! Аз само махнах с ръка, че съм отписал 10-те часа и мисля само за финал, и продължих бързо надолу-нагоре по асфалта, като се качих доста чевръсто на високата трева преди Бистришко шосе. Бях достигнал Брезите в 7:30 вече с едва 2 мин аванс пред прогнозата ми за 9:59.

Там, като на изложба се бяха наредили момчета и момичета — пейсъри, нетърпеливи да зърнат жертвата си 😀! От далеч видях и Коста Бамбеков, за който знаех, че Янко е уговорил да му помага в последната четвърт. Тъкмо да му кажа, че от 40 км го чакам да ме настигне и той ми обяви лошите новини — Янко спрял на Ярлово, Митко Георгиев също и щях да имам честта да подкрепя мен! Чувствата бяха смесени, радвах се, че ще има кой да ме придружи, но ми стана и мъчно за приятелите и се надявах поне да са добре. Потеглихме към “вечната кал”, а там някой като по поръчка беше докарал стадо с крави, които заемаха прилежно тясната утъпкана ивица. Криво-ляво преджапахме покрай клетите животни и се качихме доволно оклепани на хубавата пътека. С доста бързо (за състоянието ми) темпо се озовахме на пункт Бистрица (84 км) или 9 км за 45 мин. Останахме там за не повече от 2 мин и заедно с 2-мата младежи продължихме напред. Часът беше 8:13 и вече имах 6' аванс. Това ми вдъхна увереност, че 10-те часа все пак не са мираж и продължих да следвам Коста, който със свежи сили бягаше леко пред мен и разказваше различни интересни истории. Аз не бях особено разговорлив, но пък бягането вървеше.

Графикът (преди и след), за който си нямах и идея, че ще следвам само ден преди старта.


Преминахме серпентините, езерата и корените, където спуснах прилично и дори се наложи Коста да ме догонва на равното, а на пункта на 90-тия км бяхме в 8:51. Напълних вода, взех си диня и някакси убих още 1' в престой. Потеглихме към посления подкрепителен пункт (който предлага само вода) — Драгалевци (94 км) и оставаха само някакви си 5 км до финала! Там Коста ме склони да изпия 2 ужасни на вкус добавки на Спонсер, които ми помогнаха (поне психически) да изкача тежкото баирче. А скоро след това зад един завой се появи и Христо Генадиев, който също беше решил да ме посреща и станахме мощна група от трима. Изкачихме останалите 3 хълмчета и след като стъпихме на Боянските павета, вече знаех, че финиширам и то доволно под 10-те часа.

Пейсърите! Снимки — Митакис.


Тичах внимателно по кълдъръма, за да се предпазя от травми, защото прасците започнаха леко да крампират. Минавайки през Бояна се забавлявах как някакви хора с радиостанции обявяваха, че идват трима и т.н., малко като на филм. Полицаи спряха движението за да мога да премина кръстовището по диагонал и оставаше само да спусна асфалта до финала. Там някъде ме застигнаха двете момчета (Васил и Петър), които се бяха захапали взаимно, но аз реших да не се включвам в гонката (въпреки желанието на Христо), защото крампите не ме бяха отпуснали и рискувах да си навлека някоя беля. Скромно с около 4'30" в последния километър пресякох финала по-щастлив от всякога.

9:45:35 - не съм си и мечтал за такъв резултат. За момента мисля, че с това приключвам състезателните опити на Витоша 100, но не се знае след година какво ще ми скимне. Благодаря на всички замесени — организатори, доброволците, които бяха безкрайно готини и отзивчиви. Благодаря на Митко и другите фотографи, които запечатаха красиви спомени. И на всички, с които споделихме част от бягането и всички въобще, които се включиха за да направят това събитие толкова грандиозно!

Първи състезания и емоции с бягане

Вярно е, че два пъти в годината се сещам за този блог, но вече съм решил да е по-често. Не толкова за да го чете някой, а по-скоро като някакъв вид терапия и възможност да си пропомня хубави (и не толкова) моменти от живота си. Затова продължавам с историята ми с бягането, а в близко бъдеще се надявам да стигна и до по-актуални събития и планове.

Както писах преди 2020 г стартирах с бягането и то по не много правилен начин, с наднормено тегло, без програма или съвет от по-опитни хора, а просто си тичах в компанията на сина ми или сам. В началото не беше никак лесно, спомням си, че при най-малкия баир или опит да вдигна темпото над 6'/км пулса ми скачаше до 170, а после се прибирах като разглобен. Но това не ме отказа, напротив продължих упорито да излизам поне веднъж седмично, да правя от 3 до 5 км в гората близо до нас.

С такъв обем, разбира се прогрес не може да се очаква, докато не дойде лятото и на морето се захванах по-сериозно с тичането, през ден излизах да въртя от св. Влас до Слънчев бряг, а след това инерцията си остана и от септември вече правих поне по 3 бягания седмично по 6-7 км. 

Удивително е колко бързо се адаптира организма към стресовите ситуации, които му създаваме. До няколко месеца, към края на годината, вече бях смъкнал доста килограми, а бяганията ставаха все по-чести и по-дълги. Септември и октомвреи имах между 10 и 30 км на седмица, а ноември и декември - между 30 и 60 км! Нормално, като аматьор правих и доста неразумни неща - бягания с цел да държа темпото под 5, където средния пулс минаваше 160. Най-запомнящото се преживяване за мен беше, когато реших че в деня на Софийския маратон, аз ще прбягам 21км самостоятелно (но по друг маршрут за да не се чудя как ще се прибирам). Така успях да го направя за малко над 1:53 мин, като по средата на дистанцията почивах няколко минути за да гледам старта на маратона. Общото ми време беше 2:07 ч, но аз бях особено горд със себе си и не пропуснах да се похваля насам-натам. (Сега като гледам този резултат, по-добре да не бях се хвалил с него 😀)

През Януари 2021г си купих нов часовник (повече за джаджите тук) и реших да тренирам по-целенасочено. Въпреки зимните месеци, обемът се вдигна на 70-80км/седмично, а бяганията бяха по 5 на седмица, като в останалите дни играех скуош и карах колело. Като започнах вече да се усещам по-задобрял реших дори да се запиша на едно планинско състезание, за което колегата Сашо ми беше казал, че  ходил с колело - "Байк и рън за Чепън". Аз за други аматьорски състезания не знаех, освен маратона в София. Спомням си, че бях доста притеснен от всички неизвестни за мен - организацията, дистанцията и въобще, как по дяволите се тича в планина, не е ли стръмно. Е по-късно щях да разбера, че на доста места се ходи. 😊

Започнах да се готвя усилено за събитето, което предстоеше в края на Април, но се оказа, че го отлагат за есента. И така останал без състезание, трябваше да продължа да си тренирам безцелно. На едно дълго бягане, достигайки до Южния парк случайно забелязах огромна тълпа от хора облечени за бягане и струпани на площадчето с гълъбите. Имаше над 300 човека и в момента в който се втурнаха надолу към фонтана, аз инстинктивно се закачих за групата за да видя накъде са тръгнали. Оказа се, че това е 5кмРън и, че правят обиколка на парка. Минах през финала за около 25 мин, дадоха ми тагче, но на чекирането организатора ме попита за баркода ми. След като казах, че нямам и не съм регистриран, Жоро съвсем добронамерено ми се "скара" и ми каза, че регистрацията отнема секунди. Съвсем бях забравил, че от преди 7 години, вече имам такава регистрация! Повече за историята ми с 5кмРън, може да прочетете в интервюто ми за техния сайт.

На следващото издание, вече си бях намерил баркода и бях редовен участник, а времето си подобрих с няколко минути до 22:41. (Профил в 5кмРън) Съботните бягания ми станаха голяма мания и гледах да съм там при всяка възможност. Поставих си за цел да падна под 20 мин, но първото ми такова постижение се случи едва ноември месец в Пловдив на гребната база (19:50, което през март подобрих на 19:40).

В Южния парк под 20 мин. (19:53) направих чак през януари 2022г. Към момента имам 19:03 а в Западен рекордът ми е все още е 20:03 от ноември същата година.

Покрай съботните бягания в Южния парк научих за платените събития на 5кмРън, така наречените XL-и. След като нямаше състезание в Драгоман през април, реших да се запиша на XL - Врана - 15км (3 обиколки), което се проведе в средата на юни. Беше голямо удоволствие да бягам в парка Врана и то по доста неизвестни пътеки, отворени специално за състезанието. Класирах се 13/59 в тази дистанция, като подобрих сума ти лични времена и отново бях много щастлив с постижението (което не беше особено голямо, разбира се 😃).

В следващите месеци се записах на още 3 подобни бягания, а желанието ми да участвам в състезания стана доста голямо. Повече за самите състезания и конкретна информация за всяко едно от тях смятам да пиша по-нататък в блога.

През 2021 година участвах общо на 18 5кмРън бягания, 4 XL състезания, и още 4 други събития сред които Софийския полумаратон и дългоочакваното състезание в Чепън, но за тях ще пиша по-подробно отделно. Завърших годината с 3500км бягане и 50км денивелация, което беше доста сериозно постижение за мен. Но до тогава не бях мислил за структура на тренировки и бях прочел много малко теория. В последствие разбрах, че ако търсим проглес, бягането трябва да бъде бързо или бавно и е добре да се избягва това средно ниво, в което аз бях непрекъснато. През 2022г. щях да започна да правя и някои истински тренировки с цел проглесиране в бягането. Регистрирах се в Адидас Рънърс и започнах да посещавам техните тренировки, а то време на време сам си измислях по-сложни бягания - фартлек интервали или дълги. Все още нямам исяснена структура на тренировките, а ги правя когато ми скимне. Така, че надявам се 2023г. да е по-добра в това отношение. Но за бягането и състезанията през 2022 г ще наблегна повече в следващите публикации.

Нов часовник за Нова година и мания по разни джаджи

Винаги съм бил пристрастен към притежанието на разни джаджи. Мотивацията ми да бягам е силно свързана с първият часовник, който си купих - Garmin Vivoactve HR. Той беше втора употреба, HR функцията рядко работеше като хората, а денивелацията си я измисляше при всяка активност. Изкарах с него около година, след което не знам дали в него влезе вода или просто му беше дошло времето, часовникът загасна и така не се включи отново. Подарих го на колега, който имаше същия за да ползва каишката. 

   Търсейки ново устройство за тракване на прореса, се заплеснах по евтините китайски часовници, който на хартия имат супер характеристики. За съжаление, оказва се, че въпреки страхотните очаквания новият ми Amazfit Bip не беше това, което търсих, особено след като съм имал Garmin. Софтуера на китайските джаджи е под всякаква критика, приложението с което работи също. Часовникът забиваше при малко по-студено време, което налагаше прекъсване на активитито. На едно нощно изкачване на Черни Връх, което решихме да направим през Януари (2018), този часовник така беше блокирал, че трябваше да го изчакам още 24 часа да му падне батерията за да се изключи и рестартира. 

   Казах си край! Отворих немския e-bay и за нула време намерих оферта подходяща за мен! Стар Garmin Fenix 3 HR, без кутия, доста използван на скромната цена от 120 евро. Поръчах го и след 2 седмици беше при мен. Бях страшно щастлив, защото часовника работеше (и работи и до днес) въпреки окаяния си вид. По стъклото нямаше и драскотина, защото е сапфир. 

Часовникът освен, че мереше пулс като хората, имаше и разни допълнителни екстри за бягане, като каданс, дължина на крачката, температура и барометрично измерване на височината. Това последното не винаги е в час, случвало ми се е да показва, че се намирам на Еверест. Но поне показваше относителната разлика при бягане, което ми беше достатъчно. Платформата на Garmin - Connect също е доста добра, с тонове статистика и възможности за споделяне и следене от разични устройства, включително web. Хората са се опитали даже да направят нещо като Strava, но заради обвързването с конкретната марка устройства, не е толкова популярна социалната част.

Често, обаче ми правеше впечатление, че GPS следата не отговаря точно на моя маршрут. Става къдрава на места, пейса е грешно изчислен и аз съм бягал по-кратко или по-дълго от показаното. 

А тренировките ставаха все по-вече и по-целенасочени и даже бях решил да участвам на 5kmRun в Южния. Е до това участие щяха да минат няколко месеца. 😃

   Все пак взех да се заглеждам в марката Coros, след като разбрах, че един приятел си е купил такъв. Прочетох много хубави неща за тази сравнително нова и непопулярна марка. Оглеждайки се за добра оферта, попаднах съвсем случайно на предложение за 400 лв на почти нов Apex 46. Няма как, поръчах го и хоп, след 2 дни имах "нов" часовник и то направен специално за бягане!

Беше идеален, новогодишен подарък за новата 2021 г!

Още на следващия ден нахлузих двата часовника, единия на лявата, другия на дясната ръка и тръгнах да тествам точността на Coros.

Поглеждайки данните вкъщи бях изумен! Garmin на места минаваше през сгради, през градинки и подсичаше сериозно някои завои. Но при Coros всичко изглеждаше съвсем точно. Ето някои примери. Шарената следа е от Garmin, червената от Coros.

Това е сравнение на едни и същи участъци от маршрута по който минах. Вижда се очевидното разминаване на трака на Garmin с реалността, защото минава напряко на доста места, включително върху сгради.

След като започнах да ползвам Coros реших, че ще си взема и т.н. Coros POD. Това е малко устройство, което се закача отзад на колана или на гащите и измерва различни данни свързани с бягането, които самият часовник не предлага - вертикално изместване, време на стъпване, баланс между ляв и десен крак и други по-стандартни - каданс, дължина на крачка и производни (stride ratio). В първите месеци устройството не беше налично в магазина, но веднага си го поръчах. Интересувах се най-вече дали имам прогрес при подобряването на различните показатели. Важните от тях са GCT (време на стъпване) и stride ratio (пропорцията между височина и дължина на крачка), колкото по-бързо стъпваме и по-малко се изместваме нагоре-надолу, толкова икономията на бягане е по-добра. Странното беше, че винаги, дори при бързо бягане GCT ми беше над 300ms, а това е ненормално много. Оказа се, че и този Coros POD не е най-надеждното средство за измерване на показатели. По-късно се сдобих с 2 още по-луксозни джаджи - Stryd и Carmin HRM-Run. Но за тях ще разкажа в други публикации.

В крайна сметка се оказва, че при всяко бягане аз излизам накачурен с какви ли не неща по мен, които мерят и записват всякакви данни. Разбира се, при моето ниво на подготовка и резултати, това е напълно излишно, и като разходи и като загуба на време. Но както казах, манията си е мания. 😎

Що е то "Running Spot"?

Преди доста години с моя съквартирант Ангел решихме да измислим някаква по-различна форма на спорт, след като всичко, което опитвахме омръзваше или нямахме особено голяма мотивация да продължим. След неуспешни опити за фитнес, футбол и дори плуване, което до ден днешен не умея взехме да търсим друго по-лесно за изпълнение спортно занимание. И така достигнахме до тичането. Това беше през 2003-2004г. Тогава никой не тичаше. Много рядко можеше да се срещне човек в парка, който да тича. И понеже Ловния парк е наблизо, решихме да пробваме там. Извървяхме един километър до влизането в парка, щото да се тича до там е кощунство и веднаха щом застанахме в началото на алеята се затичахме с идеята да пробягаме цял километър. Още си спомням усещането, кръвта нахлува в главата, краката ти крещят спри, не си причинявай това! Но аз си довърших километъра, и щом спрях рещих, че явно съм в много лоша форма и, че това занимание хич не е лошо! Повторихме още няколко пъти, но дойде лято, бригади в САЩ, дипломиране... и тичането остана в историята.

Стигаме до 2010 година, когато разбрах, че леко съм се поиздул от заседяване и в "най-добрия" си момент бях стигнал 105 кг. Купих си колело за да мога да въртя, ходих на работа с него и т.н., но особено голям ефект нямаше. За бягането не се сетих.

През 2014 се преместихме в Лозенец. Спомням си, че хазяина ми каза, че Ловния парк е наблизо и, че той ходи да тича там. Припомних си студентските години и реших и аз да пробвам някой път. Мина време, роди се синът ми Борис. Една сутрин преди работа бях по-свободен и реших да отида все пак да пробвам този Ловен парк. Бяха минали няколко месеца от разговора с хазяина. Реших, че ми трябва приложение и си инсталирах Страва. Пробягах 800м надолу и 800м нагоре и останал без въздух изминах още 400 по тротоарите за да закръгля на 2 км. Това ми се стори като огромно постижение. Повторих го още няколко пъти в следващите дни. Но покрай ангажиментите с бебето, работа и т.н. отново спрях и забравих за тичането. Килограмите ми все така си варираха около 100.

Дойде 2017 г., когато някой колега предложи да ходим да изкачваме стълби на състезание в някаква висока сграда. Пробвахме се на стълбите в блока и се оказа, че сме тотална щета и няма смисъл да се явяваме на този спортен форум. Но решихме да се подготвим за следващата година. Така почти през ден се катерехме по няколко пъти нагоре и после слизахме надолу в един 12 етажен блок и доста задобряхме. И така на 25.10.2018 записах първото си участие в състезание на ОББ Вертикал Рън и дори получих медал (всички получиха).

Междувременно започнах да играя скуош по 2 пъти в седмицата, през лятото от време на време тенис. През 2018г. се роди дъщеря ми и беше по-трудно за спорт, но продължих със стълбите и колелото. Участвахме и на второто издание на "Vertical Run", където се представих доста по-добре. 

И така до началото на 2020г. когато през месец Март ни заключиха. Аз пък реших, че за рожденния си ден на 22-ри въпреки всичко ще си подаря едно тичане в забранения тогава парк. Отидохме с Борис, който караше колело, а аз покрай него и така започна всичко.

Започнахме все по-често да излизаме да тичаме, а понякога го правех и сам. В началото по веднъж или 2 пъти седмично, после повече. Започнах да записвам по 20-30 км на седмица, което ми се струваше доста. Заради неправилна техника и краката пострадаха, имах крампи, болки, подуване. Но това не ме спря. Започнах да чета, да се интересувам. Видях колко много хора тичат и не са умрели от това и реших, че и аз мога.

Та така, в следващите статии ще продължа по детайлно за тичането, състезанията, контузиите и екипировката, която ползвам в топло и студено време.